During my work both as a school psychologist and within non-formal education, I have repeatedly noticed a pattern that deserves more attention.

When a young person struggles, the quality of support they receive often depends less on the organisation itself and more on the individual adult they happen to meet.

Some teachers and youth workers naturally invest additional time in understanding the young person's needs. They adapt activities, patiently build trust, and intentionally create an environment where the young person feels psychologically safe.

Others, despite having good intentions, continue working with the entire group in the same way. If communication becomes difficult or behaviour is challenging, the responsibility is often placed on the young person rather than on adapting the environment.

In practice, this means that two young people with very similar experiences may receive completely different levels of support simply because they encounter different adults.

This inconsistency is rarely the result of a lack of care. More often, it reflects the absence of a shared organisational approach. Decisions about whether to adjust communication, offer flexibility, invest additional time, or modify activities frequently rely on personal experience, confidence, or the relationship that develops between the adult and the young person.

A young person's opportunity to feel safe should never depend on whether they are easy to connect with, whether they make a positive first impression, or whether a particular youth worker feels an immediate personal bond with them.

Instead, creating psychologically safe environments should be a professional standard—one that every young person can expect, regardless of who is facilitating the activity.

Trust Is Not a Personal Quality—It Is an Organisational Responsibility

Youth work often speaks about creating "safe spaces." Yet safety is rarely defined.

Many organisations invest significant effort into designing engaging workshops, purchasing educational materials, and promoting activities. These are important elements of quality youth work, but they overlook something more fundamental.

Young people do not first evaluate the activity. They evaluate whether the people leading it can be trusted.

Only after that decision is made does meaningful participation become possible.

This is particularly important for young people who have experienced trauma, discrimination, neglect, bullying, unstable caregiving, exclusion or repeated disappointment by adults.

Sometimes the System Becomes Part of the Trauma

When discussing trauma, our attention naturally focuses on adverse experiences within families or communities. Far less attention is given to experiences that occur inside helping systems themselves.

• A teacher who repeatedly ignores bullying.
• A professional who dismisses disclosure.
• A youth worker who breaks confidentiality.
• Services that change support workers every few months.
• An organisation that promises support but never follows through.
• Adults who respond to behaviour with judgement before curiosity.

Individually, these experiences may seem small. Collectively, they shape a young person's expectations about every future interaction with adults.

Recent research offers an important perspective on this issue. A prospective study following U.S. Army soldiers through their transition into civilian life found that experiences of betrayal by trusted leaders or institutions predicted poorer psychological adjustment and greater difficulties with social reintegration than other types of morally distressing experiences. The authors argue that betrayal is fundamentally relational—it damages people's ability to trust the very systems that were expected to provide safety, fairness and support.

While this study examined military personnel rather than young people, its central principle aligns closely with trauma-informed care more broadly: when trusted relationships or institutions become sources of harm, rebuilding trust becomes one of the greatest challenges for future engagement.

Rethinking the "Hard-to-Reach" Young Person

The phrase hard-to-reach is deeply embedded within youth work. However, emerging research increasingly challenges this language.

Studies involving underserved young people consistently suggest that disengagement is often linked to previous negative experiences with adults and institutions, discrimination, tokenistic participation, inaccessible communication, or environments where young people felt unheard or unsafe.

Rather than being difficult to engage, many young people have simply learned that participation carries more risk than benefit. This changes how we interpret behaviour.

• A young person who avoids workshops may not be avoiding learning. They may be avoiding disappointment.
• Someone who remains silent may not lack opinions. They may have learned that speaking changes nothing.
• Someone who rejects support may not reject relationships. They may reject the possibility of being let down once again.

Trauma-informed practice encourages us to see these behaviours not as deficits, but as adaptations to previous experiences.

Trust Requires More Than Kindness

Many people believe trust develops naturally through warmth and empathy. Research suggests something more nuanced.

A cross-national study involving more than 500 young people found that the strongest developmental outcomes occurred not simply when adults were supportive, but when they shared decision-making power and demonstrated genuine trust in young people's abilities. Trust was closely linked to autonomy, participation, and meaningful youth–adult partnerships rather than adult-controlled engagement.

Similarly, recent reviews examining youth participation conclude that trust is strengthened when organisations:

• communicate transparently;
• use accessible language;
• involve young people in decisions;
• follow through on commitments;
• acknowledge mistakes;
• create familiar and psychologically safe environments;
• avoid tokenistic participation;
• demonstrate consistency over time.

Notice that none of these recommendations focuses primarily on changing the young person. They focus on changing the organisation.

From Individual Practice to Organisational Culture

Perhaps the greatest misconception in trauma-informed youth work is that it is simply another competence for individual practitioners. In reality, trauma-informed practice is an organisational commitment. It asks difficult questions.

• Can every young person expect the same standard of psychological safety regardless of which youth worker facilitates the activity?
• Are our approaches to behaviour predictable and consistent?
• Do we repair trust when relationships break down?
• Do we unintentionally reward young people who are easy to work with while expecting those with greater emotional needs to adapt to us?

These questions cannot be answered through individual goodwill alone. They require organisational reflection.

A Different Question

Youth organisations often ask: "How can we increase participation?"

Perhaps a more important question is: "What have some young people learned about adults that makes participation feel unsafe?"

Answering this question requires us to move beyond attendance statistics and recruitment campaigns. It requires us to examine the environments we create, the relationships we build, and the organisational cultures we sustain.

Because for many young people, the decision to participate is not the first challenge. The first challenge is deciding whether adults are worth trusting again.

This article was developed within the Erasmus+ Small-scale Partnership TRANSFORM, which aims to strengthen the capacity of youth organisations by developing a trauma-informed methodology, an organisational assessment tool, and an outreach strategy that helps organisations better engage and support trauma-affected young people.

По време на работата ми както като училищен психолог, така и в сферата на неформалното образование, многократно съм наблюдавала един модел, който според мен заслужава много по-голямо внимание.

Когато един млад човек изпитва затруднения, качеството на подкрепата, която получава, често зависи по-малко от самата организация и много повече от конкретния възрастен, с когото се среща.

Някои учители и младежки работници естествено отделят допълнително време, за да разберат нуждите на младия човек. Те адаптират дейностите, търпеливо изграждат доверие и съзнателно създават среда, в която той да се чувства психологически защитен.

Други, въпреки добрите си намерения, продължават да работят с цялата група по един и същи начин. Когато комуникацията стане трудна или поведението бъде възприето като предизвикателно, отговорността често се прехвърля върху младия човек, вместо да се търсят начини за адаптиране на средата.

На практика това означава, че двама млади хора с почти еднакви преживявания могат да получат напълно различно ниво на подкрепа единствено защото попадат на различни възрастни.

Тази непоследователност рядко е резултат от липса на желание за помощ. Много по-често тя отразява липсата на общ организационен подход.

Възможността един млад човек да се почувства сигурен никога не бива да зависи от това дали е лесен за общуване, дали прави добро първо впечатление или дали конкретният учител или младежки работник изпитва естествена симпатия към него.

Вместо това създаването на психологически безопасна среда трябва да бъде професионален стандарт – такъв, който всеки млад човек може да очаква, независимо кой води дейността.

Доверието не е лично качество – то е организационна отговорност

В младежката работа често говорим за създаването на „безопасни пространства". Но рядко си задаваме въпроса какво всъщност означава безопасност.

Много организации инвестират значителни усилия в разработването на интересни обучения, закупуването на образователни материали и популяризирането на своите дейности. Това безспорно са важни елементи на качествената младежка работа, но често пропускаме нещо още по-фундаментално.

Младите хора не оценяват първо самата дейност. Те първо преценяват дали могат да се доверят на хората, които я водят.

Понякога самата система се превръща в част от травмата

• Учител, който системно пренебрегва случаи на тормоз.
• Специалист, който омаловажава споделеното от младия човек.
• Младежки работник, който нарушава поверителността.
• Социални услуги, които сменят подкрепящия специалист на всеки няколко месеца.
• Организация, която обещава подкрепа, но не изпълнява обещанията си.
• Възрастни, които реагират с осъждане, преди да проявят любопитство и разбиране.

Поотделно тези ситуации могат да изглеждат незначителни. Заедно обаче те оформят очакванията на младия човек към всяко следващо взаимодействие с възрастните.

Време е да преосмислим понятието „труднодостигими млади хора"

Изразът „труднодостигими млади хора" е дълбоко вкоренен в младежката работа. Все повече научни изследвания обаче поставят под въпрос този начин на мислене.

• Млад човек, който избягва обучения, може да не избягва ученето. Може би избягва поредното разочарование.
• Този, който мълчи, вероятно не е без мнение. Може би е научил, че говоренето не променя нищо.
• Млад човек, който отказва помощ, може би не отхвърля взаимоотношенията. Може би отказва възможността отново да бъде разочарован.

Травма-информираният подход ни насърчава да разглеждаме тези поведения не като дефицити, а като адаптации към предишни преживявания.

Доверието изисква повече от добро отношение

Международно проучване с участието на над 500 млади хора установява, че най-добрите резултати се постигат не просто когато възрастните оказват подкрепа, а когато споделят вземането на решения с младите хора и демонстрират доверие в техните способности.

Доверието се изгражда, когато организациите:

• комуникират открито и прозрачно;
• използват достъпен и разбираем език;
• включват младите хора във вземането на решения;
• изпълняват поетите ангажименти;
• признават собствените си грешки;
• създават позната и психологически безопасна среда;
• избягват символичното участие без реално влияние;
• демонстрират последователност във времето.

Прави впечатление, че нито една от тези препоръки не е насочена към промяна на младия човек. Всички те са насочени към промяна на организацията.

От индивидуалната практика към организационната култура

• Може ли всеки млад човек да очаква еднакъв стандарт на психологическа безопасност независимо кой води дейността?
• Последователни ли са нашите реакции към поведението на младите хора?
• Умеем ли да възстановяваме доверието, когато взаимоотношенията се нарушат?
• Не насърчаваме ли неволно младите хора, с които се работи лесно, като очакваме тези с по-големи емоционални трудности да се адаптират към нас?

На тези въпроси не може да се отговори единствено чрез добрата воля на отделните специалисти. Те изискват организационна рефлексия.

Един различен въпрос

Младежките организации често си задават въпроса: „Как да увеличим участието на младите хора?"

Може би по-важният въпрос е: „Какво са научили някои млади хора за възрастните, което прави участието да изглежда несигурно и рисковано?"

Защото за много млади хора решението дали да участват не е първото предизвикателство. Първото предизвикателство е да решат дали възрастните изобщо заслужават доверието им.

Тази статия е разработена в рамките на проекта TRANSFORM, финансиран по програма Erasmus+, който има за цел да повиши капацитета на младежките организации чрез разработването на травма-информирана методология, инструмент за организационна самооценка и стратегия за достигане до млади хора, преживели травматични събития.